Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (23)

След тренировъчния поход в Хималаите се заех с уреждането на китайските визи за Тибет. В посолството ме информираха, че ще получим визи само ако включим в експедицията т.нар. офицер за връзка от китайската армия.

— Какво ще прави той? Каква връзка ще осъществява? — напористо попитах китайския консул.

— С нас и освен това…

— Той да не би да има спътников телефон, защото друга връзка в Тибет едва ли действа.

— Какво говорите! — размаха ръце консулът. — В Тибет е забранено да се използват мобилни телефони.

— Изобщо не ми е ясна ролята на офицера.

— На територията на китайски Тибет всички чуждестранни експедиции трябва да са под контрол! — твърдо заяви той и цепките на очите му станаха кръгли.

Защо винаги играем?

— А-а, ясно… — най-сетне схванах аз, сведох поглед и се замислих.

Свободата в Русия през последните години беше изличила от паметта ми седемдесетгодишния курс на партията и съветската власт да се съзира навсякъде и във всичко заплаха за непонятния и за тях самите строй. Явно красивите лозунги, застрашавани навремето от световния империализъм, все още продължаваха да са под заплаха и вероятно така щяха и да си останат.

Игра! Световна игра на човечеството! Игра на идеали, равенство и справедливост! Игра на борба с коварен враг! Кървава, жестока, воняща игра!

Защо играем?

Нима спомените от детството са толкова силни, че ни карат да играем на живот, понякога — гибелно, ожесточено и смъртоносно?

Защо такава страст е вложена в думата игра, защо тя е просмукала целия ни живот, та хората не се замислят за смисъла на живота, а постоянно играят? На богатство, като се правят на всемогъщи и купуват другите, без да осъзнават, че в гроба няма как да вземат касата с пари?

Защо, мразейки себе си, завиждаме на по-силния и до последния си дъх си играем на велики, а дълбоко в себе си таим прозрението за своята нищожност?

Защо, утешавайки ближния, дълбоко в душата си крием радостта от страданията му и играем ролята на покровителя-мръсник?

Защо не можем винаги да сме искрени?

Нима е невъзможно?

Нима чистосърдечието е недостижимо?

Нима то е атрибут само на примитива, а умът е умението единствено да играеш по-искрено? Може би хората са обречени да бъдат вечни актьори…

Ако вие, скъпи читатели, сте изпитвали или изпитвате обич, замислете се над въпроса: с открито сърце ли обичате или просто играете на любов? И ще разберете, че често, доста често играете. Помислете не се ли питате предварително дали ще й хареса: ако я погаля, ако я целуна страстно, ако изразя с думи чувствата си… За съжаление дори и в най-святото — любовта, не можем да бъдем напълно искрени. Лъжовната нишка обвива душите и ни кара да играем.

Защо?

Защото на нашето духовно ниво не усещаме всеобхватната и завладяваща обич, която е присъща само на Бога. Единствено парченца от истинската любов достигат до нас и ние сме щастливи, защото ги има. Макар и само подсъзнателно, ние усещаме главното съзидателно начало — любовта, и така малко по малко се доближаваме до Бога. Поне малко, а това вече е много.

Както е известно, хората биват умни и глупави. За съжаление на умните не им стига акъл, за да открият и да дадат възможност да се прояви нещо умно у глупавите. Те са по-склонни да ги натикат в безкрайната и непробудна тъпота. Но глупавият човек също е Божие създание, макар и не съвсем сполучливо. Той също има стремежи към духовно щастие, също иска любов, без да осъзнава това. Той жадува, но не очаква, че тя ще го ощастливи.

Има обаче едно нещо, което обединява умните (или умно играещите) и глупавите (или глупаво играещите). Това е думата, която звучи еднакво по целия свят — мама.

— Мама — глуповато ще каже някой, като си бърка в носа.

— Майче, маменце — ще въздъхне някой умен нехранимайко.

— Мамо — просто и ясно ще произнесе чистият човек, осъзнал божественото и космическото в тази дума, онова, което го е сътворило и му позволява да я произнася.

Светът е противоречив и именно в противоречието е заложено величието и единството му, заложен е стремежът към прогрес, към безкраен прогрес.

Какво знае за свещената планина обикновеният и не много умен тибетец.

 

 

— Ако се съгласите да замине наш човек с вас, ще ви дам китайска виза — каза консулът.

— Съгласен съм — отроних аз, разбирайки, че нямам друг изход.

Получихме визите и се заехме с тибетската експедиция. С провизиите се занимаваха Селиверстов и Юсупов, а ние с Равил продължихме да събираме информация за свещената планина Кайлас и региона около нея.

Гелу Шерпа, млад тибетец, имигрирал в Непал още в детските си години, първи ни разказа за областите около Кайлас. С него ни запозна един англичанин на име Тим, с когото случайната ни среща се превърна в четиричасов разговор на халба бира. Типичен англичанин, възторжен и романтичен, с дух на покорител на далечни страни, Тим оживено разказваше за качествата на своя водач из Хималаите — Гелу Шерпа, като неизменно подчертаваше задълбочените му познания за Тибет. Англичанинът обясни, че косата на Гелу е на плитка, завита около главата му и закрепена с червена лента с пискюл, откъдето всяка вечер по време на пътешествието си Тим услужливо вадел въшките. Наблюдателният англичанин забелязал, че привечер въшките се измъквали от косата на Гелу Шерпа върху пискюла и лентата. Така те лесно можели да се махат, като се изпере лентата. Тим предполагал, че за един месец всички въшки ще се прехвърлят от главата на Гелу върху лентата и тибетецът ще бъде спасен от досадната компания. На идеята цялата му глава да бъде насапунисана заедно с червената лента, Гелу не обърнал внимание.

Когато той ме запозна с Гелу, аз веднага забелязах червената лента.

— Значи сте тибетец? — любезно се обърнах към него.

— Да, тибетец съм.

— Казват, че сте посещавал района на Кайлас.

— Да, бях там през 1995 година и през… не помня точно кога.

— Е, един или два пъти сте били?

— Два пъти. Но веднъж — със сигурност.

— А-а… И каква е планината?

— На черти.

— Как да ви разбирам?

— Цялата е на черти, много черти.

— Какви са те — хоризонтални или вертикални?

— Хоризонтални.

— Да не са стъпала?

— Да, но по тях не можеш да се изкачваш, прекалено са стръмни. Ламите казват, че стъпалата събарят човека, те го изхвърлят…

— Къде?

— Как къде — в пропастта. Под стъпалата зее дълбока пропаст. Разправят, че полетът е продължителен.

— Някой опитвал ли се е да се изкачи на Кайлас? — попитах аз в недоумение.

— Аз не знам, но… Кайлас е събаряла хора — отговори Гелу, почесвайки се по тила.

— Някой стигал ли е до върха?

— Само двама души.

— Кои?

Гелу отново се почеса:

— Двама йоги — Бонпо и Миларепа. Но те не са се качвали по стъпалата, а са летели до върха на Кайлас.

— С какво са летели?

— С музикален инструмент, който прилича на домбра.

— Може би с летателен апарат, подобен на домбра?

— Е… вертолетът също прилича на домбра.

— М-м… да… — и мен ме засърбя темето. — Отдавна ли се е случила тази история?

— Отдавна, много отдавна. Когато хората около Кайлас започнали да излизат на Земята.

— Откъде да излизат? От Шамбала?

— От страната на сънищата — уверено заяви Гелу.

— В детството си съм чувал за страната на сънищата — включи се в разговора Тим, докато елегантно разресваше косата си. — Нима тя е…

— Това е страната, която виждаме в сънищата си — прекъсна го Гелу.

— Как изглежда тя? — опитах се да внеса по-голяма яснота аз.

— Голяма е — уверено отвърна тибетецът.

— Аз често сънувам, много често — отново се включи Тим.

— Според вас какво има на върха на Кайлас? — попитах аз, все по-объркан от разнопосочния разговор.

— Има място, където може да се седи, но… там седят само богове, не и хора. Дори и богоподобните йоги Бонпо и Миларепа били изхвърлени.

— Казват, че близо до Кайлас има две големи езера…

— Да, от южната страна. Едното е Ракшас — дяволското езеро, а другото е Манасаровар — святото езеро. Черният бог и Белият бог са ги създали…

— Защо Ракшас се смята за дяволско?

— Водата му — Гелу за миг се замисли и спря да се чеше — е отровна. Ако човек пие от нея, умира. По брега и в самото езеро има много змии. Ако убиеш една, веднага се появяват други.

— Странно — възкликнах аз, — нима на височина 4500 метра се срещат змии?

— Там гъмжи от змии — отвърна Гелу. — И обикновени, и мистични.

— Мистичните също ли хапят?

— Също.

— А в езерото може ли да се плува с лодка?

— Може, но е опасно заради силния вятър. Освен това езерото често… гълта хора.

— Заедно с лодките ли?

— С лодките. Ако човек се къпе, гълта го отделно.

— А езерото Манасаровар гълта ли хора?

— Не. Там поклонниците винаги се къпят. То е свещено, водата му е полезна за хората, тя ги пречиства.

— Чувал ли сте за Долината на смъртта?

— Чувал съм — кимна Гелу и пооправи червената лента. — Долината на смъртта е разположена в северната част на Кайлас. Там често умират поклонници. Смъртта прибира онези, които таят в себе си лоши мисли, хората с добри мисли не ги закача. Долината на смъртта сама избира онези, които трябва да умрат.

Сбогувахме се. Англичанинът Тим дълго ми стискаше ръката, като ме гледаше със своите добри романтични очи. Гелу се държа по-сдържано.

Когато си тръгнах, усетих силен сърбеж по цялата глава.