Източен Тибет- 2-ро пътуване

Тибетската планинска земя, най-високата територия на планетата, винаги е привличала със своята необятна девствена красота, с високите си планини и голямата надморска височина, с безкрайната зелена степ, тъмносиньо небе и ярки бели облаци, както и с културата и живота на местните жители. Затова, когато дойде и това лято на 2017 година, ние отново се насочихме натам, една година след първото ни пътуване в Тибет. Този път пътуването беше по-дълго, или по-точно, бяха два маршрута, свързани в едно пътуване. Двата маршрута обхващаха съответно двете основни провинции, включващи Източен Тибет: провинциите Чинхай и Съчуан. Западен Тибет- това е “класическия Тибет”- Тибетския автономен район, неговата столица Ласа, Хималаите и всички останали околности в района. Но това е само 50% от територията на целия Тибет, останалите 50%, Източен Тибет, са разпределени в китайските провинции Чинхай, Гансу, Съчуан и малка част от Юннан. И въпреки, че Източен Тибет не е “класическата” (поне според доста хора) част на Тибет, тази територия в никакъв случай не е “по-малко тибетска”, дори напротив, именно поради това, че не е толкова известна, там туризма все още не е толкова развит, и много места в Източен Тибет са със своята оригинална запазена девственост.
Културно и исторически Тибет се дели на три основни части: Ю-Цанг (в Западен Тибет), Амдо- на североизток, и Кхам- на югоизток. Освен тези три региона, към Тибет има и други по-малки региони, като кралство Бутан, Ладакх в Индия и други.
И този път нашите два маршрута бяха в регионите Амдо и Кхам. Съответно ние бяхме двама гидове, водещи двете групи по двата маршрута- аз и Винсънт (A Bin), аз- българин, той- китаец. Двете пътувания бяха планирани да бъдат self-driving, тоест- сами да наемем автомобили и да возим хората от групите. Двете начални точки на маршрутите бяха определени- на първия маршрут- град Сининг, столицата на провинция Чинхай, и на втория маршрут- град Чънду, столицата на провинция Съчуан. И след дългата предварителна подготовка, най-накрая времето за отпътуване дойде.
Началната дата и място на първия маршрут бяха определени- 4 август вечерта, среща в Сининг. Всеки щеше да дойде дотам по различни начини- някои със самолет, други с влак, трети с друг транспорт, или от други места. Аз тръгнах натам от Шенджен с влак, на 3 август сутринта. Винсънт вече беше пристигнал в Сининг още същия ден, скоро там пристигнаха и други от групата. А аз след като преминах с влака през половината Китай (Шенджен-Гуанджоу-Чанша-Ухан-Джънджоу-Сиан-Ланджоу), вечерта на 4 август пристигнах в Сининг, заедно с още една жена от групата- Дзиенканг (Jiankang). Винсънт ни посрещна, оставихме си багажа в хотела, и всички се събрахме в ресторант да отбележим началото на пътуването.

Сининг (Xining, 西宁，на тибетски ཟི་ལིང) е голям град, с над 2 200 000 жители, разположен на около 2200 м надморска височина. Основното му население се състои от китайци Хан, мюсюлмани Хуей, тибетци и монголци. В града има модерни сгради, небостъргачи (макар и не много високи), молове, нова бляскава железопътна гара, обслужваща и обикновени, и скоростни влакове, има и доста джамии заради мюсюлманското му население. Заради голямата надморска височина лятото е приятно и прохладно, а зимата- често сурова и студена, понякога с температури под -30 градуса. Сининг е удобна изходна точка за тибетските земи на юг, Западен Китай, и монголските територии на север.
Ние се настанихме в хотел близо до новата гара. Хотела беше само за китайци (много хотели в цял Китай не са регистрирани да приемат чужденци, заради по-ниските такси, и този беше един от тях), затова аз влизах и излизах покрай рецепцията набързо заедно с другите китайци, без да се регистрирам, и без да поглеждам към персонала. И същата вечер, на 4 август, се събрахме на вечеря цялата група: аз, Винсънт, Дзиенканг (тя е от етноса Тудзя, от средните части на Китай), семейство Донг (майката, бащата и сина им- 12 годишно момче), една възрастна, но много спортна двойка Сян Фан и жена му Сиу Лан, две учителки А Чинг и Чи Чи и едно младо момиче Фандзъ от племето Яо (от северните части на провинция Гуандонг). В последния момент настъпиха промени по наемането на автомобили под наем, затова Винсънт намери един малък бус, заедно с шофьора му, и така щяхме да тръгнем на път, на другия ден.
Август 5
На следващия ден, 5 август, дойде и момента на отпътуването към Тибет. Шофьора дойде с буса рано сутринта пред хотела, натоварихме багажа и тръгнахме. Самия шофьор се оказа много добър професионалист по такива пътувания, и беше много приятна и атрактивна компания- казваше се Ма Лонг, монголец. Този ден ни предстоеше дълъг път на юг-югоизток. Напуснахме Сининг, в началото вървяхме по магистрала, която изкачи едно било до около 3000 м височина и слезе до голямата река Хуанхъ- Жълтата река, една от емблемите на Китай. Тя извира дълбоко от вътрешността на Тибет, и тук някъде на около 2000 м височина я пресякохме, край един неин малък язовир и прекрасна гледка на дълбокия пролом, през който тя тече.

После продължихме малко извън магистралата, през един тесен каньон, по един обикновен планински път, но на едно място той беше затрупан от паднали камъни, и трябваше да се върнем отново до магистралата. Скоро стигнахме до Ребконг (на китайски Tongren, 同仁，ཐུང་རིན་རྫོང་།）, тибетски град, разположен на около 2800 м височина, известен като родно място на най-бележитите тибетски художници. Поради сравнително малката надморска височина, там има доста обработваеми площи с подобни на пшеница култури, където ние спряхме за почивка и си правихме снимки.
Оттам продължихме все нагоре и накрая стигнахме до едно село Guashize, на около 3400 м височина да обядваме.

Хапнахме малко местни деликатеси от яково месо и други, и продължихме нататък. От това село започваха необятните тучни зелени степи, покриващи обширни територии от Тибет.

Скоро прехвърлихме един проход на 3600 м височина, където спряхме за снимки, след това постепенно слязохме отново докъм 2800 м височина- до градчето Лабранг (Labrang, 夏河）и спряхме до неговия известен манастир Лабранг (拉卜楞寺，བླ་བྲང་བཀྲ་ཤིས་འཁྱིལ་）. Не влязохме в самия манастир, понеже времето ни беше ограничено, а и тепърва ни предстояха доста други манастир по пътя. Вместо това се качихме на една поляна над шосето, откъдето се откриваше чудна панорама към манастира и планините зад него- отново за снимки.


Времето не беше особено благоприятно, през по-голямата част от деня беше облачно, скоро започна и да вали. Затова бързо слязохме от поляната и продължихме по пътя, през долини, била, проходи, покрити изцяло с тучни зелени степи. Следобяд бяхме принудени да спрем край едно друго село поради сериозно задръстване- някакъв тир се беше развалил и беше запушил и без това тясното шосе по което пътувахме. Имаше доста автомобили, както на местните тибетци, така и на многото ваканционно пътуващи китайци. В това задръстване се забавихме повече от два часа, докато се стъмни. Накрая, вече доста късно вечерта, пристигнахме и до нашата дестинация за този ден- Тактсанг Ламо (Taktsang Lhamo, 郎木寺，སྟག་ཚང་ལྷ་མོ་）, на около 3380 м височина.
Тактсанг Ламо е малко тибетско градче, разположено така, че точно през центъра му се пресичат границите на провинциите Съчуан и Гансу, а наблизо минава и границата на провинция Чинхай. Известно е с двата си манастира: Кирти в Съчуанската част, и съседния Сертри в Гансу. И двата манастира се намират в южните покрайнини на градчето. Сертри е по-големия, с повече сгради, а Кирти е по-малък, но забележителен със съседните пещери Ламо, превърнати в будистки храмове. Всичко това е превърнало градчето в туристическа дестинация, и го е оформило като старинен град с много хотели, барове, ресторанти и магазини за сувенири. Ние пристигнахме там по тъмно, и след като се настанихме в хотела, отидохме в близкия ресторант на богата вечеря.

Август 6
На другия ден- 6 август, дъждът беше спрял и ние се надявахме на по-благоприятно време. Поради голямата надморска височина времето беше приятно и прохладно, около 15-16 градуса. След закуска отидохме първо до манастира Сертри, на около 10 мин път от центъра на градчето. Там обикаляхме между храмовите сгради, тибетските ступи и молитвени колела, после слязохме пак в центъра и отидохме до другия манастир Кирти, но директно към пещерите Ламо. Те са разположени в югоизточния край на градчето- оттам започваше една планинска долина, покрита с вековна иглолистна гора, подобна на нашите смърчови гори в Родопите.






Към обяд напуснахме Тактсанг Ламо и продължихме нататък към следващата дестинация- степите на Дзойге. Времето отново започна да се влошава и скоро пак заваля дъжд. За този ден пътя ни не беше дълъг, само около 150 км. След около час придвижване по шосето стигнахме до обширно открито степно пространство- степите Дзойге (Zoige, 若尔盖，མཛོད་དགེ་རྫོང༌།), разположени на около 3450 м височина. Те са съвсем равни и плоски, за разлика от степите по околните планини. Прорязани са от много извиващи се реки и потоци, както и някои малки езера, най-известното от които е Цветното езеро (Flower lake, 花湖). А край шосето има много разположени номадски шатри, предлагани за нощувка, с коне за яздене като атракция, малки ресторантчета и сергии със сувенири.

Ние спряхме край един от малките лагери с шатри, наехме два коня за около час и започнахме да се снимаме с тях и да ги яздим, всеки по реда си, най-вече жените.




Скоро обаче времето се влоши сериозно, беше почти спряло да вали, но сега заваля отново, при това стана доста мрачно, с далечни мълнии насред откритата степ. Затова оставихме конете, влязохме в буса и продължихме нататък по пътя всред проливния студен съжд.
Накрая стигнахме и до едноименното градче Дзойге и се настанихме в хотела там. Чак вечерта дъжда спря и дори за малко се показа залязващото слънце със синьо небе. Излязохме на кратка разходка по степта извън градчето и се снимахме със стадо якове.

Беше доста хладно, направо студено, с остър пронизващ вятър. След това се прибрахме за вечеря в близкия ресторант.

Август 7
На следващия ден, 7 август, ни предстоеше да слезем до по-ниско разположени места, и по-специално до резервата Дзиуджайгоу (Jiuzhaigou， 九寨沟), една от най-главните туристически атракции в цял Китай. Още от сутринта времето продължаваше да бъде лошо, почти през цялото време валя дъжд. Ние тръгнахме, спряхме за малко до един паметник на комунистите от така наречения “Дълъг марш”, които са минали през тези степи през 30-те години на 20 век, и много от тях измрели от глад насред суровата пустош. След това продължихме, постепенно достигнахме 3850 м височина, където насред един превал имаше разклон и много шатри и сергии, разположени край него. Оттам започна дълго и постепенно спускане все по-ниско към долините на няколко реки в района, все сред дъжд, макар и слаб. Минахме край тибетското селище Сонгпан, но не спряхме там, а продължихме нататък. Скоро навлязохме в планините Мин, ограждащи Тибетското плато откъм изток-североизток, прорязани от дълбоки проломи, с върхове, издигащи се на места над 5000 м височина. Степите постепенно се замениха от иглолистни гори, пейзажа заприлича на нашите Рила или Пирин. След като прехвърлихме последния проход, започнахме дълго спускане надолу, в дълбока долина с много стръмни склонове. Иглолистната гора постепенно се смеси с широколистна. Скоро най-долу стигнахме до едно курортно селище с много хотели, ресторанти и всякакви атракции- това беше курорта Дзиуджайгоу, на около 1980 м височина. Оттам започваше и едноименната долина-резерват, като странично разклонение на пролома, по който слязохме. Дъждът спря, долу в ниското беше топло и дори махнахме якетата и останахме по фанелки с къси ръкави. Винсънт и шофьора Ма Лонг отидоха да търсят подходящ хотел, а ние, всички останали, влязохме в резервата през централния вход, плащайки входната такса.
От вътрешната страна на входа тръгват автобусни линии по шосетата, които следват долината, първо по нейната основна отсечка, наречена Шуджън (Shuzheng valley, 树正沟). Ние първо се качихме до горния й край, където две други долини отгоре надолу се събират заедно, там сменихме автобуса за източната долина, наречена Дзъчава (Zechawa valley, 则查洼沟） и с втория автобус се изкачихме до най-високата точка- Дългото езеро, разположено на 3100 м височина.


През цялото време всичко беше претъпкано с народ- както автобусите, така и по специално направените дървени алеи, извън които не беше позволено да вървим. И всичко това съпроводено със все по-силен дъжд, колкото по-нагоре се изкачвахме. Когато пристигнахме на Дългото езеро, дъжда за малко почти спря, аз си бях забравил дъждобрана и мислех, че наистина нямаше да има нужда от него. Но малко по-късно отново заваля, този път почти порой, и то студен. Добре, че сред тълпата от туристи с чадъри и дъждобрани имаше един, който продаваше дъждобрани, и успях да си купя един. Още в началото всички от групата се разпиляха в различни посоки и се смесиха с навалицата, ние останахме само аз, Дзиенканг и Фандзъ.
Слязохме до Цветното езеро. То наистина беше много красиво, с различни цветни оттенъци по дъното му, с кристално чиста вода, а в дъжда и мъглата, обвили склона и мрачната иглолистна гора, наистина изглеждаше почти мистично (ако се абстрахираме от туристическата блъсканица).


После с автобуса отново слязохме до разклона на двете долини и оттам- малко по-надолу по основната долина Шуджън, до водопада Нуоръланг (Nuorilang waterfall, 诺日朗瀑布)- един наистина красив водопад, не много висок, но с много разклонения, падащи между дърветата и скалите наоколо.



Отново се върнахме на центъра, където долините се разклоняват, и тръгнахме този път с друг автобус по югозападната долина, наречена Ръдзъ (Rize valley, 日则沟). Искахме да стигнем до най-високата точка и на тази долина, където според картата има “Първична девствена гора”. Но автобуса стигна само до средата на долината и там пътя беше затворен нагоре заради дъжда. Все пак обаче имахме възможност да видим няколкото невероятно красиви езера, разположени по долината- езерото Бамбукова стрела,

езерото Панда

и Петцветното езеро- с толкова кристално чиста и прозрачна вода, че цялото дъно, осеяно с отдавна паднали дървета, се виждаше ясно, все едно няма вода. Само капките от дъжда и лекия синкав нюанс издаваха присъствието на водата в езерото.


Малко по-надолу по долината имаше и още един водопад- Перления водопад, отново с много разклонения, а водата над него течеше направо през самата гора, чиито дървета растяха направо от водата.

В този момент и представа си нямахме, че сме едни от последните посетители, видели всички тези красоти...
Времето напредна и ние хванахме последния автобус надолу обратно до входа на резервата. Скоро дойдоха Винсънт и Ма Лонг, и всички заедно отидохме до хотела, който те бяха избрали. Хотела се оказа на едно доста оживено място, пълно с ресторанти, барове и атрактивни заведения за тибетски фолклорни изпълнения. Дъжда най-накрая също спря и дори се показа синьото небе, малко преди слънцето да залезе.
Дойде и вечерта. Част от групата решихме да отидем на едно такова тибетско фолклорно изпълнение, включващо и вечеря. Когато отидохме, там традиционно ни посрещнаха, дадоха ни една хада (тибетски шал, свързан с гостоприемство и благословение), снимаха ни до една ступа и влязохме вътре в къщата. Сервираха ни тибетски ястия- млечен чай, тсампа (сладки меки топчета, направени от местен вид брашно), а след това- ястия с яково месо. Две тибетки и брата на едната от тях започнаха да ни забавляват, да ни учат на техни изрази като “Ташиделек” (поздрав-благословение), “Яласо” (тибетски възглас при песни и танци) и др., а след това поканиха мен и още няколко посетители да танцуваме тибетски танц, който като повечето техни танци включва много махане с ръце. Накрая излязохме на двора и завъртяхме в кръг едно весело тибетско хоро (за разлика от нашите хороводи, където ние се хващаме за ръце в една дълга верига, при това тяхно хоро те се хващат най-често за рамената и се движат като “влакче” във въртяща се колона). Накрая се прибрахме в хотела.

Август 8
На следващия ден- 8 август, времето най-после беше чудесно, слънчево, с ярко тъмно-синьо небе и малки бели облаци. Тръгнахме сутринта по обратния път, обратно към високите степи. По пътя спряхме в едно курортно село на племето чианг (в този район освен тибетци, живеят и жители от етноса чианг). Техните традиционни къщи са с дебели каменни стени, външно приличащи на крепости, в същото време много добре украсени и декорирани.

След кратка фотосесия продължихме нагоре по долината, прехвърлихме един превал и се спуснахме отново до района на Сонгпан.


Там имаше едно оградено поле с много цветя (и с входна такса), където също влязохме за снимки, най-вече жените.


Оттам продължихме по обратния път нагоре, и обядвахме в един крайпътен ресторант и стигнахме до превала и разклона на 3850 м, през който минахме предишния ден. Там продължихме този път на запад, вече през безкрайните тибетски степи. Пътувахме дълго, през ярко-зелените пространства, пълни с якове и тук-там шатри на номади-тибетци. Най-накрая стигнахме и до Тангор- едно друго малко тибетско градче, на около 3450 м височина. Централната улица на градчето беше в един безкраен ремонт (даже Ма Лонг се възмущаваше, че това не е от скоро, вече продължава две години), и целия въздух беше наситен с прах. И добре че не Тангор беше целта ни за деня, а една красива местност на около 10 км северно от него- там, където се сливаха Хуанхъ- Жълтата река, и Хейхъ- Черната река. Да, отново щяхме да пресечем китайския символ Хуанхъ, този път доста по-навътре в Тибет.
Отново входна такса, билети, и влязохме в местността. По пътя видяхме отново едни шатри за спане, и ги резервирахме за през нощта. Продължихме с буса още 2-3 км нататък и стигнахме до паркинга.
И това се оказа поредната “комерсиално развита туристическа атракция”. От лявата страна на паркинга и пътя имаше дървена алея над тревата, която слизаше до Черната река и после до нейното сливане с Жълтата река, а от дясната страна имаше друга дървена алея със стълби, която се изкачваше до върха на отсрещния хълм, където имаше панорамни тераси със заведения. Всичко това на около 3450-3500 м височина. И беше пълно с народ.
Първо слязохме от лявата страна до реката, там се поразходихме, снимахме се, после се качихме на хълма от дясната страна до хълма. В навалицата всички от групата се разпиляха, аз се качих до върха, където видях някои от групата. От върха се разкриваше панорама на необятните тибетски степи и безкрайните меандри на двете сливащи се реки.


Скоро стана студено, задуха вятър, слънцето постепенно се скри в един зрелищен залез над степите- момент, който всички от тълпата чакаха за да снимат с телефоните си. След залеза всички заслизаха надолу. Аз също слязох, започнахме да се търсим един друг, накрая Ма Лонг дойде с буса и ни събра всички заедно. Когато се стъмни, отидохме в един ресторант наблизо за вечеря.
И докато вечеряхме, чухме новината за силно земетресение, което се е случило току що, само на около 150 км от нас по права линия. Епицентъра му е бил точно до резервата Дзиуджайгоу, където бяхме до този ден сутринта. По време на земетресението ние точно вечеряхме и никой не усети абсолютно нищо, въпреки, че бяхме толкова близо до него! Скоро съобщиха и за силата на земетресението- първо казаха 6,4, а по-късно определиха силата на 7.0 по Рихтер.
Още през първите 30 минути ни заляха със съобщения от близки и приятели- добре ли сме, да не сме пострадали, в безопасност ли сме и т.н. Винсънт се свърза и с хотела в Дзиуджайгоу, в който бяхме, оттам казаха че не са пострадали, обаче хотела им е сериозно повреден и бизнеса им е под въпрос, сега само се радват, че са оцелели. По-късно се появиха и първите снимки от бедствието- повредени и полусрутени сгради, затрупани пътища с паднали камъни, спасителни операции. А ден по-късно се появиха и снимки от резервата- някои от най-красивите езера там вече ги нямаше- Цветното езеро беше останало почти без вода, езерото Панда с кристално прозрачната вода вече приличаше на мътна яма, водопада Нуоръланг го нямаше, земетресението беше отклонило водата му някъде другаде, имаше паднали дървета, свлечени камъни, срутища, разбити дървени алеи и пътища. И беше празно- резервата беше затворен за посещение за неизвестен период.
Нищо друго не можехме да кажем, освен да благодарим на Бог, че избегнахме това бедствие, и дори успяхме да видим красотата на Дзиуджайгоу за последно. Вероятно китайските власти ще възстановят езерата и водопадите, но вече там няма да е същото...

Август 9
На следващия ден- 9 август, ни предстоеше да отидем на по-високи и по-диви места. След студената нощ в шатрите (а аз и Винсънт спахме на палатки вътре в ограденото за шатрите място), на сутринта станахме рано и потеглихме по обратния път- през прашния Тангор, после през степите до един разклон, откъдето се отклонихме на запад. Стигнахме до малкия град Гаког （红原）, откъдето А Чинг си купи дебел юрган, понеже нямаше спален чувал, а аз си купих тибетска шапка, подобна на каубойска, каквито тибетците номади често носят.
Продължихме на северозапад, минахме през район с иглолистни гори, изключително красиви, насред степите.


След това минахме през градчето Аба и отново влязохме в провинция Чинхай, до градчето Джигдрил (Jigdril, 久治，གཅིག་སྒྲིལ་རྫོང་།）на около 3650 м, където обядвахме и купихме храна за предстоящия къмпинг довечера.
От Джигдрил продължихме още около 40 км на запад, и скоро над заоблените зелени хълмове се появиха острите зъбери на планината Ниенбо Юрце.
Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则，གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།）е изолирана планина на границата между провинциите Чинхай и Съчуан, със силно изразени алпийски форми и няколко ледникови езера. Най-високия й връх е с надморска височина 5369 м, не много висок, но трудно достъпен заради острия алпийски релеф. Счита се за “свещена планина”, макар и от “по-нисък ранг”. Съответно е обект на “кора”- ритуална обиколка на планината (извършва се за около 5 до 7 дни) по посока на часовниковата стрелка. Ниенбо Юрце също така е дом на много тибетци номади, които живеят в шатри, придвижват се както с коне, така и с модерни джипове, и гледат стада якове.
Ние стигнахме до входа на планината (и тя също беше превърната в парк с входна такса) следобяд, оттам още 4 км до паркинга. Там спряхме, имаше няколко шатри, оборудвани с легла и електричество вътре (само лампи, без контакти на които да можем да си заредим телефоните), а до тях- поляна, на която можехме да разположим палатките. Оказа се, че имаме 8 палатки, но само 6 рогозки, затова аз и Винсънт решихме да спим в шатрите, а другите- на палатки отвън. Искахме да се разположим на самия бряг на голямото ледниково езеро, което е близо до паркинга, но не даваха. Бяхме на около 4030 м височина.


И така, разположихме се, и най-накрая дойде време и да пообиколим района пеша. От паркинга до брега на езерото- отново дървена алея, а край нея- будистка ступа. Другите от групата се разпръснаха да се разхождат и да снимат където си искат наоколо, а аз, Винсънт и Фандзъ тръгнахме по пътеката, която вървеше по западния бряг на езерото (там дървената алея свършваше и можехме да вървим по нормална планинска пътека). Беше късно и нямахме много време за дълъг поход, стигнахме докъм 2 км от началото на пътеката, по която от време на време срещахме туристи, правещи дълъг неколкодневен трекинг през планината. Те ни казаха, че по-нататък се върви трудно, и Винсънт и Фандзъ се отказаха и се върнаха. Аз обаче продължих по брега, опитвайки се да стигна до южния край на езерото. Наистина се вървеше все по трудно- беше пълно с вадички, заблатени подгизнали полянки и кал, имаше ниски алпийски храсти, които се сгъстяваха все повече и аз трябваше да се провирам през тях (все пак поне не бяха бодливи като нашия клек). Но времето напредна и слънцето се скри зад високите зъбери над езерото, започна и да захладнява. Нямаше как, тръгнах да се връщам обратно към палатките.

Когато стигнах, беше вече полумрачно, срещнах само няколко тибетски лами, които бяха отишли там на екскурзия. Те ме питаха откъде съм, а втория им въпрос беше в какво вярвам, дали съм будист или друг, аз им казах, че съм християнин, и те се отнесоха с уважение към това (тибетците по принцип гледат с уважение към християните, ако те НЕ СА тибетци, но към техни сънародници, станали християни, гледат като към предатели).
Вечерта стана доста студено, завихме се с одеала и юргани, които имаше в шатрите, спахме и с якета. Така вече със студа нямахме проблем, беше ни топло. Към 3 часа през нощта едно от говедарските кучета, пазещи близките стада якове, се разлая много упорито, точно до шатрите и палатките, после и другите кучета го последвата, не стана ясно за какво, обаче ни събуди всички. Все пак успяхме горе-долу да се наспим.

Август 10
На следващата сутрин- 10 август, аз и Винсънт излязохме рано сутринта от шатрите, малко да се разтъпчем наоколо. Беше невероятна тишина, студ и аромат на влажна трева. Имаше и лека мъгла над езерото и околностите. Палатките и шатрите отвън бяха замръзнали, а по тревата имаше слана.



Разходихме се до близките стада, заобикаляйки кучетата, които се бяха свили край една скала, слязохме до реката, която изтича от езерото. Край нас минаха на коне няколко тибетци, вероятно номади от близките шатри. След около половин час се прибрахме, и Ма Лонг каза, че ни предстои дълъг път, да се стягаме и да тръгваме. Всички излязоха от палатките, събраха си набързо багажа, ние увихме замръзналите палатки в една обща торба, с намерение по-късно при удобен случай да ги сушим, и тръгнахме.
Пътувахме наистина дълго. По пътя взехме на стоп един местен тибетец, оставихме го до градчето Банма, оттам продължихме през други две градчета- Дарлаг и Гандъ, Част от пътя беше в ремонт и там напредвахме бавно, разминавайки се с тирове и циментовози.
Според мой познат от един много полезен сайт за Тибет, откъдето можеше да се вземе ценна информация кои райони в Тибет са затворени за чужденци, кои райони са отворени, но изискват разрешение или организирано от фирма пътуване, и кои райони са напълно свободни, района на Банма, Дарлаг и Гандъ беше ограничен за чужденци. Можело да се мине с разрешително, което се изкарва от главния град на този район- Голог, където отивахме. Ние обаче минахме без никакъв проблем, никъде нямаше нито полиция, нито контролно-пропускателен пункт или нещо такова. След това прочетох в неговия сайт, че чужденци вече може да минават оттам, но без право да нощуват в тези градчета.
След Гандъ прехвърлихме един планински проход на около 4300 м височина. Времето беше облачно и от време на време валеше слаб дъжд, но на този проход валеше сняг. Това беше изключително вълнуващо за повечето от групата, които идваха от тропически Гуандонг, и някои от тях никога не бяха виждали снеговалеж. Там видяхме и огромни лешояди, които обикаляха наоколо.

После слязохме на по-ниско и снега спря. Следобяд стигнахме и до целта ни за деня- Голог (Golog, 果洛，མགོ་ལོག་）, разположен в една долина на 3750 м височина.

След доста обикаляне намерихме хотел със свободни стаи (този ден имало някакво събитие в града и доста хора от околните селища дошли там на посещение). След кратка почивка дойде време и за вечеря в близкия ресторант. А след вечерята излязохме с Винсънт и Фандзъ на разходка из града. Встрани от главната улица беше тихо, напомняше на отдалечено българско градче или село, с широки равни улици, по които само тук-там пред някоя къща тичаха и играеха деца, а каките и батковците се закачаха на някоя пейка. После се разходихме и до центъра- там имаше паметник на легендарния тибетски владетел Гесар (както и на много други площади в много тибетски градове). Влязохме в няколко от близките магазини, там освен стоки за всекидневна употреба продаваха и чаши, орнаментирани красиво в тибетски традиционен стил, и си купихме няколко (бяха много евтини). Накрая, когато се стъмни, пак отидохме на площада, там младите се бяха събрали и танцуваха тибетски фолк около една голяма тонколона- младежите с дънки, кожени якета и синджири, девойките и те гиздаво облечени, доста от тях тук-там с тибетски народни носии (да, тибетците си държат на народните носии, и често си ги носят в ежедневието, особено жените).

Август 11
Дойде и следващия ден- 11 август. Днес трябваше да слезем до най-голямото езеро в Китай- езерото Чинхай. Но преди това трябваше да минем край една от най-красивите планини в Чинхайски Тибет- Амне Мачин. Ма Лонг не искаше да минава оттам, понеже преди като е минавал, пътя е бил ужасно лош. Аз обаче помнех положението с пътищата от миналата година, когато бяхме там, знаех, че има нова магистрала, която още тогава беше почти готова. Питахме и в хотела на рецепцията, и там също казаха, че новата магистрала вече е готова,с изключение на две места, където се напуска за малко и се върви по стария черен път край нея.
Успяхме да убедим Ма Лонг да минем по новата магистрала, от северната страна на Амне Мачин, и тръгнахме натам. Излязохме от Голок и се качихме на магистралата- чисто нова, празна и все още без пункт за магистрална такса.
Времето не беше хубаво, беше облачно, скоро започна и да вали слабо. По-високите върхове на околните планини бяха скрити в облаци и мъгли, и това не беше добре, опасявах се, че въпреки всичко май този път няма да можем да видим Амне Мачин, но все пак се надявах, че все нещо ще се покаже като стигнем там.
В един момент стигнахме до тунел и до преграда- тунела беше затворен и ние трябваше да напуснем магистралата и временно да се движим по стария черен път край нея. Това всъщност беше добре, защото така минахме през каменната порта, сложена там като вход към Амне Мачин- идеално място за снимки.

Продължихме още малко и отново излязохме на магистралата от другата страна на тунела. Дъждът се засилваше и вече почти нищо не се виждаше наоколо, само мъгла и стръмни тревисто-каменисти склонове.

Но изведнъж след един завой на магистралата мъглата се отдръпна и пред нас се показа една величествена огромна снежна грамада- това беше основния масив на Амне Мачин. Все пак щяхме да видим планината в блясъка й.

Амне Мачин (阿尼玛卿，ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།） е една от трите “най-свещени” планини за тибетците. Представлява крайно източно разклонение на веригата Кунлуншан, която огражда от север Тибетското плато. Най-високия й връх е Мачин Кангри, 6282 м. Бидейки “свещена”, планината е обект на “кора”- религиозна обиколка по посока на часовниковата стрелка. Тибетците обикалят планината за около 7 до 10 дни, някои с последователно лягане на земята, пак ставане, пак лягане, с ръце прострени напред, и така дни наред (разбира се, с почивки). Планината не е с остри алпийски форми, но е с много ледници и покрита с вечен сняг.
И така, спряхме пред величествената гледка на планината. Винсънт и Ма Лонг бяха във възторг. Всички други също. Винсънт откровено каза, че никога не е виждал такава снежна планина. А Ма Лонг беше със сбъдната мечта- да види отблизо Амне Мачин- нещо, което отдавна си беше мечтал, но все е минавал отдалеч, по други пътища край нея.

Снимахме се и стигнахме до втория тунел. И там се отклонихме, отново на най-подходящото място по стария черен път. По него се изкачихме и до нашата най-висока точка от цялото пътуване- прохода Дракде Ла, на 4610 м височина. Този път, за разлика от миналата година, там нямаше работници, тежки камиони и разхвърляни строителни отпадъци. Имаше една нова дървена панорамна тераса с разклонения, която обаче беше покрита с огромна плетеница въжета с молитвени знамена.


Спряхме там и излязохме от буса. Навън валеше сняг и беше доста студено и ветровито. Отсреща се виждаше ледника Дамсунг, а над него гигантските снежни склонове на Амне Мачин, губещи се в облаците и мъглите над нас. Тръгнахме по дървената тераса, провирайки се през заплетените въжета с молитвени флагове, и зад нея излязохме на камениста височина, над долния край на ледника. Снимахме се, а Фандзъ дори се разсъблече в студа за по-ефектни снимки. След това някои от нас слязохме и до ледника, катерехме се между неговите пукнатини и улеи, и след около половин час се върнахме обратно към буса.




Продължихме надолу, пак се качихме на магистралата след втория тунел, и след още около 50 км излязохме на шосето от Ласа, през Юшу за Сининг. То си беше пак същото като миналата година- една идеална (но явно не навсякъде довършена) магистрала и край нея първокласно шосе в много добро състояние- общо три идеални платна. При това отново почти празни, само тук-там можеше да се срещне някоя кола, някой тир или джип.
Спряхме в село Вънчуан (温泉), на 3850 м височина. Там нощувахме миналата година, и както тогава, така и сега, то беше спирка за преминаващите тирове, с ремонт на централния път, разхвърляно и потънало в прахоляк. Обядвахме набързо и продължихме на север. След последния по-висок проход (около 4500 м), започнахме едно дълго и стъпаловидно спускане до град Гонгхъ (Gonghe, 共和）, на около 2950 м. Така напуснахме високата част на Тибетското плато и слязохме до неговите по-ниски периферии, където се намираше и езерото Чинхай- нашата цел за деня.
От Гонгхъ се отклонихме по един пряк път, който прехвърли едни планини на около 3600 м височина, покрити с тучни зелени пасища, пълни с шатри и стада якове, овце и коне. Времето отново се влоши и заваля дъжд, който постепенно се засили. Така в дъжда слязохме по северния склон на тези планини до брега на езерото Чинхай.


Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖，མཚོ་སྔོན་པོ་）е най-голямото езеро в Китай, разположено в североизточната периферия на Тибетското плато, на 3205 м височина. То е солено и безотточно, тоест без връзка със световния океан. В превод името му означава “Синьо-зелено море”, и наистина в ясни слънчеви дни цвета му е подобен. То също се счита за “свещено”, и около него също се извършва поклонническа обиколка “кора”. То е и любима дестинация за велосипедистите, които го обикалят за около 3-4 дни. И разбира се, то е и любима дестинация за масовия туризъм в Китай- тук особено през лятото е пълно с народ.
И сега в дъжда се придвижихме до нашия хотел, чийто интериор беше в тибетски традиционен стил, и по-скоро приличаше на приключенски хостел.

Скоро дъжда постепенно спря и ние излязохме да се разходим към брега на езерото. Брега обаче беше окупиран от местния туристически бизнес и можехме да слезем само като платим входна такса. Не беше скъпо, но решихме все пак да оставим това за другия ден.
Наблизо имаше ресторант, който беше разположен в монголски шатри- във всяка шатра- маса.

Поръчахме печено агне, и докато го готвеха, продължихме да се разхождаме наоколо. Накрая, когато беше готово, всички се събрахме в една шатра на по-специална вечеря.

Август 12
Дойде и последния ден от маршрута в Чинхай- 12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажа беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци- някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.



Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.
Там изчакахме около час-два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.
Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.




Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.
След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък- към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше една малка пясъчна пустиня, наречена “Залив Златни пясъци” (金沙湾).

Влязохме в пустинята- тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по “масов организиран туризъм”, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се “блъскаха” само край входа, където бяха и основните атракции- камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо-зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас- ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър- това вече беше истинската част от пустинята.


Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.



След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам- към края на пътуването на първата група- крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.
Следобед се върнахме в големия град, в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела

Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.
Този ден беше последния за първата група, на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.
И накрая- вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант- със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.

Август 13
На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.
Самия Сининг няма кой знае какви забележителности. Голяма част от населението му е мюсюлманско, затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях- всъщност най-голямата- джамията Донгуан, беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.

Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти- подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.
Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи- нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.
И така, привечер се качихме на влака- този ден трябваше да стигнем до Ланджоу (兰州)- столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.
До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо- беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.
Пристигнахме в Ланджоу вечерта (на около 1600 м надморска височина). Оттам- с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.

Август 14
На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за град Тиеншуй (天水), където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.
Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.
Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.
Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато. Тиеншуй е на около 1100 м височина, и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.

Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се “потопим” в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду решихме да посетим Ханджонг- място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.
Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг-югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-тина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше Вухоу- древен град (сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век- Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място- Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.
Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него- и аз също.


Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече пред нас беше Съчуан- една друга голяма културно-историческа област на Китай. И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.
Постепенно се стъмни и ние стигнахме до целта ни за този ден- град Гуанюан (广元), разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.

Август 15
На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.
Джаохуа е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.
Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.



Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до Чънду. Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.

Август 16
Сега вече стояхме в Чънду в очакване на втората група, с която щяхме да пътуваме отново към Тибет. На следващия ден просто обикаляхме из града. Винсънт отиде да посрещне една негова приятелка, а аз реших да посетя някои от забележителностите на Чънду, които бях пропуснал миналата година.
Следобяд се разходих до Джин Ли (Jin Li, 锦里)- атрактивна туристическа улица в старинен архитектурен стил, пълна с туристи от цял свят, магазини за сувенири, ресторантчета и всякакви други подобни. В съседство с нея е резиденцията Вухоу- седалището на Джу Гъ Лянг, мъдрия политик от 3 век. Там обаче реших засега да не влизам (има вход от 60 юана), а да изчакам следващия ден жена ми и дъщеря ми, които щяха да дойдат и да се присъединят към втората група за Тибет, да влезем с тях заедно. Затова само обикалях из Джин Ли.



След това- с автобус и пеша, през центъра на Чънду-


до друг старинен атрактивен комплекс- улиците Куанджай (Kuanzhai alleys, 宽窄巷子), в превод “Широката и тясната улица”. Там бях миналата година, но през деня, а сега вече беше вечер, и както обикновено всякакви такива старинни комплекси вечерта са особено атрактивни. Куанджай също.
Пообикалях и там, Винсънт и неговата приятелка също дойдоха и там се срещнахме. Накрая се върнахме в хостела.

Август 17
На следващия ден трябваше да дойдат първите участници във втората група за Тибет. Това бяха жена ми Инг Инг, дъщеря ми Ели и жената на Винсънт. Те дойдоха с влак и ние с Винсънт отидохме до гара Изток да ги посрещнем. След това се разделихме- Винсънт и жена му отидоха при техни приятели, а ние с Инг Инг и Ели останахме в същия хостел.
Следобяд излязохме с тях из Чънду отново. Пак отидохме до Джин Ли, но този път влязохме и в съседната Вухоу резиденция.



Инг Инг се беше свързала с един познат на наш приятел, който живее в Чънду, и след Вухоу му отидохме на гости. Беше много приятен и интересен човек, християнин, и любител на изкуството. Апартамента му беше пълен с картини, скулптури и разни странни и чудати неща, представящи абстрактно изкуство. А самия той се наричаше... Слон (Daxiang, 大象), въпреки, че беше слаб човек, постоянно усмихнат и много ведър китаец, с къдрава коса.
След това се прибрахме отново в нашия хостел.

Август 18
Дойде и денят да се съберем цялата втора група за Тибет. Сутринта напуснахме окончателно нашия хостел, срещнахме се с Винсънт и жена му- те бяха наели една 7-местна кола, с която щяхме да пътуваме, а вечерта щяхме да наемем и втората кола. С първата отидохме до летището да посрещнем първите няколко човека от групата- двойката Чун Хуа и Чан Вън Минг, Тан Дзин Минг и неговата колежка А Дзюн, А Би и и дъщеря й, една 14-годишна тинейджърка. Винсънт беше резервирал един хотел на 5 мин. пеша от летището, където имаше и ресторант, и една пагода, чиито стаи бяха всъщност сепарета за ядене и за игра на мадзянг, или маджонг (китайска национална игра с маса, зарчета и правоъгълни фигури). Събрахме се заедно и там обядвахме.
После Винсънт отиде да посрещне следващата “порция”- двете сестри Сяо Йен и Сяо Янг. През това време Инг Инг и Ели бяха в центъра на града да се срещнат с една позната.
Следобяд част от групата отидоха до някакъв храм в Чънду да обикалят, а ние, заедно с другата част от групата отидохме до най-голямата по площ сграда в света- Глобалния център Нов век (New Century Global center, 新世纪环球中心). Той представлява един цял комплекс от молове, ресторанти, басеин с изкуствени вълни и всякакви луна-паркови съоръжения, спортни зали, хотели, офиси, кино и др., събрани в една сграда.



Два-три часа обикаляхме там, снимахме се, после дойдоха и всички останали от групата, и с две коли (едната- вече наета от фирма, а другата- местно такси), се прибрахме в хотела. Там вече беше дошла и последната участничка във втората тибетска група- Лянг Съ. Така всички се събрахме заедно, заедно вечеряхме и с това отбелязахме началото на второто пътуване в Тибет.
Планът за това второ пътуване обаче беше претърпял промени. Първоначално възнамерявахме да тръгнем на северозапад, директно към Сертар- мястото, което беше ключово за този маршрут, и след това да се върнем към Чънду откъм запад. Но след земетресението в Дзиуджайгоу на 8 август някои започнаха да се страхуват, че маршрута ни минава прекалено близо до онзи район. Лянг Съ настояваше да променим маршрута. Нямаше как, за спокойствието на другите решихме да тръгнем по-на юг, по-далеч от земетръсния район. Поради това нямахме много време да пре-организираме нещата наново, и просто се надявахме всичко да бъде наред.

Август 19
На другия ден най-после дойде моментът отново да се върнем към високите планини. Още вечерта предишния ден Винсънт беше докарал и втората 7-местна кола под наем, и сутринта напуснахме Чънду, в югоизточна посока. Аз казах едната кола, а Винсънт (и от време на време жена му, която го заместваше) караше другата. Времето беше облачно и от време на време ръмеше, оставаше да се надяваме, че по-нататък ще се оправи.
И така, след около два часа безпроблемно шофиране по магистралата стигнахме до Яан (Ya’an, 雅安), на около 680 м височина. Яан също си има своите туристически забележителности, но нямахме време да ги посещаваме, пътя за днес беше дълъг, и направо продължихме нататък.
Яан се намира в югоизточния край на Съчуанската равнина. Оттук пред нас започват отново най-високите планини на Земята- Тибетската планинска земя. В района на Съчуан се намира източната част на Тибет, и тук релефа на Тибетското плато е оформен в няколко основни била, оформящи няколко “вълни”, разположени успоредно по меридиана от север на юг- от северния основен вододел между Жълтата река и Яндзъ (двете най-големи реки на Китай), на юг до Яндзъ. Те са част от успоредните била, наречени Хъндуан (Hengduan).
И така, от Яан започва първата “вълна” на Тибет- планинската верига Чионглай (Qionglai mountains, 邛崃山). А конкретно от Яан на запад е нейния дял Ърланг (Erlang mountain，二郎山), който ни предстоеше да прехвърлим.
Тук, край Яан, напуснахме магистралата, и поехме по прочутия път No. 318- южния път от Чънду до Ласа в Тибет. Както обаче се опасявах, и както беше и миналата година, пътя беше отново много труден за шофиране- по принцип тесен, страшно натоварен, и с много камиони и тирове, които се изкачваха бавно и тромаво и създаваха зад себе си огромни опашки от опитващи се да ги изпреварят коли (нещо подобно на нашето шосе от Асеновград за Смолян, обаче с още по-труден трафик). Не обичах този път, с нетърпение очаквах следващия ден, когато щяхме да го напуснем и да тръгнем по безкрайните празни пътища из необятните Тибетски степи...
Шосето нагоре минава през много села, крайпътни ресторанти, вилни зони и всякакви други сгради с най-различно предназначение. Към обяд спряхме в един от тези ресторанти да обядваме. После продължихме все нагоре и нагоре, бавно, с постоянно провиране между огромните тромави камиони и отсрещното, също интензивно движение. По-нагоре дъждът се засилваше повече и повече.
И когато стигнахме някъде към 1450 м височина, изведнъж Винсънт спря и отвори капака на двигателя. Неговата кола под наем се оказа с проблем- някъде в охладителната система имаше пробойна и водата изтичаше, съответно двигателя загряваше. Около час се опитвахме да оправим проблема както можем- без успех.
Тогава решихме аз да извозвам хората напред, а Винсънт да се придвижи до най-близкото място за паркинг и там да чака от фирмата да дойдат, да извозят колата до най-близкото населено място и да му докарат друга кола.
Първоначално аз извозих нагоре едната половина от групата- до тунела Ърланг, където има паркинг, ресторанти и сергии с дреболии и местни дрънкулки- на около 2120 м височина. После се върнах надолу до другата група, и докато първата група горе си правеха снимки и хапваха разни неща които продаваха там, аз докарах и втората група.
Същата процедура повторихме и по-нататък. Отвъд тунела Ърланг времето беше коренно различно- слънчево или поне променливо. Аз закарах първата група до една от панорамните тераси, на която бяхме спряли и миналата година, докато втората група си правеха снимки пред тунела Ърланг. После пак се върнах да взема и втората група, докато първата пък се снимаха на панорамната тераса. Така окончателно прехвърлихме и билото на “първата Тибетска вълна”.

После- следващото повторение на процедурата- от панорамната тераса надолу до град Лудинг (Luding, 泸定), на 1350 м, където течеше река Даду, разделяща “първата” от “втората” вълна, над която беше прочутия старинен мост Лудинг (Luding bridge, 泸定桥)- историческа атракция, свързана с битка между комунистите, гоминданг и местни разбойнически тартори. И така- отново- първо еднага група, после обратно до панорамната тераса- другата група, и пак надолу до Лудинг.
Времето обаче доста напредна. За този ден трябваше да стигнем до Кангдинг, където бях резервирал нощувка в известния за чуждестранните туристи Джълам хостел (Zhilam hostel), където бяхме миналата година. И понеже закъснявахме, започна и да се стъмва, първата група, която бях закарал до Лудинг, сами успяха да си намерят транспорт за последните оставащи 48 км до Кангдинг. Което беше облекчение за мен, понеже тежко натоварения път 318 вече беше започнал да ме уморява, цял ден по него нагоре и надолу.
Докарах и втората група до Лудинг и ги оставих за около 20 мин да се порадват и наснимат на моста, аз и без това нямаше къде да паркирам, и докато те бяха там, аз пообиколих с колата наоколо и после дойдох да ги взема. И накрая, вече по тъмно, тръгнахме и ние към Кангдинг, напускайки след около 20 км река Даду и тръгвайки отново нагоре, този път със сериозна денивелация, към “гребена на втората Тибетска вълна”.
През това време Винсънт и жена му останаха в един малък град близо до Яан. Бяха им докарали нова кола, но вече беше твърде късно да тръгват и решиха да останат там, и да дойдат при нас на следващия ден сутринта (разбира се, аз изобщо не се и съмнявах, че те няма как да дойдат до Кангдинг по-рано от обяд, но нямаше как).
Стигнахме до Кангдинг доста късно. Намерихме един ресторант там, хапнахме набързо, защото от Джълам хостел започнаха да протестират, че закъсняваме, а те трябва да приключват с работното си време вече. Накрая се качихме до хостела, настанихме се и заспахме. Поне аз бях доволен, че въпреки сложната ситуация, успяхме да се справим, и на следващия ден ще можем да продължим.

Август 20
Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кангдинг, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.
Кангдинг (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།) е известен като “най-романтичния град” в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000-6000 м височина- част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山). Града е на границата между китайската и тибетската цивилизации. Известен е с една любовна фолклорна песен- “Любовната песен на Кангдинг” (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента. Кангдинг е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта- пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като “романтичния град”, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта- те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.



И така- не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо- всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.


През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кангдинг. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобяд, и най-после можехме да продължим нататък.
Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口)- на 4298 м. Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.



След снимките дойде и облекчението- най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света- летището на Кангдинг. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.
След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри необятната панорама на безкрайните тибетски степи. Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-тина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.



После- още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до храма Муя (Muya temple) северно от градчето Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་）, на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него- Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山), издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.



Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден- град Даофу. Минахме през Бамей (Bamei, 八美）, чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу (Daofu, 道孚，རྟའུ་རྫོང）, малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.
 

Август 21
На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване- Сертар, където временно не се допускат чужденци.
За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ), на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.
С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.



После обядвахме, и следобяд се разходихме до близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг), разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.



От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.

Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.
През това време те са стигнали до Сертар (Sertar, 色达，གསེར་ཐར།) и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с “морето” от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.

Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там- понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.
Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.

Август 22
На следващия ден трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план- всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно. На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа- шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.
И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日), издигаща се до над 5800 м, считана за “свещена” от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки- гледката наистина си заслужаваше.



Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина- назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达), висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.

След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия град Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས་），разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙) , на около 3350 м височина- един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил- бяхме назад с около 3 часа.
Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет, наречена Shaluli (沙鲁里山）, и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈）, отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района- Чола (Chola, 雀儿山), с най-висок връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra)- 6168 м.

А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден- езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）, може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола. При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.
Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.

Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.
И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.

Беше вече късен следобед. Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.





И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.
Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе-долу по това време- около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.
Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко. Гледката нагоре към космоса беше фантастична, нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!

Август 23
Тази нощ не беше толкова студена, както на Ниенбо Юрце. На сутринта се събудих рано и пообиколих по северозападния бряг на езерото, до дървения мост, изпод който неговите води се оттичаха в една река.

После се върнах при палатките. Слънцето малко по малко се показваше над върховете. Палатките бяха мокри, а хората вътре в тях започнаха да се “излюпват” един по един.

Когато слънцето се издигна достатъчно и всички се събудиха, започнахме да разглобяваме палатките и да ги слагаме да се сушат. Междувременно закусвахме кой каквото намери, а после повечето от нас отидоха до дървения мост за снимки. Там видяхме и две-три тибетски семейства заедно, снимахме се и с тях, а после и с група монаси (лами), дошли на екскурзия до езерото.





Всичко това беше вълнуващо, обаче аз скоро осъзнах, че беше грешка- времето напредна, никой не бързаше за никъде, и скоро наближи обяд: почти беше изключено да остане време да се качим на прохода Чола, което поне за мен беше един важен момент от цялото пътуване.
И наистина, почти към обяд, когато аз ги питах дали искат да отидем до прохода, който беше само на 30 км от Илхун Ла Цо, Винсънт каза, че е твърде късно и няма време, трябва да поемаме по обратния път.
За мен това беше голямо разочарование, което помрачи настроението ми за целия ден, че и след това. Но нямаше как. Някои от другите също казаха, че е по-добре да тръгнем по обратния път колкото може по-рано, за да имаме повече време за последните няколко дестинации. Аз ги предупредих, че ще съжаляват, че най-красивите и вълнуващи места не са последните дестинации, а точно тук, около планината Чола, но никой не ме чу. Не ми оставаше друго, освен да приема факта, и да тръгнем.
Върнахме се в Маниганго, където обядвахме, и след това продължихме без да спираме: Гардзъ, Дранго, Даофу- до Бамей.
Винсънт искаше да спрем на някои от манастирите за снимки, но когато минахме край тях, повечето от хората в колите дремеха и решихме да не спираме. Близо до Дранго отново ни спряха за регистрации и проверки. Накрая, по тъмно, стигнахме до Бамей, Винсънт беше уредил там един приличен хотел.

Август 24
На другия ден сутринта беше мъгливо. Предстоеше да видим отново една снежна планина- Джара, която видяхме на отиване край Тагонг. Този път щяхме да минем по друг път северно от планината и да я видим от друго място, както казаха от хотела, гледката била величествена. Но беше мъгливо, и ни оставаше да се надяваме, че докато стигнем до мястото с гледката към Джара, мъглата ще се вдигне и ще можем да я видим.
Така и стана, скоро се показа отново тъмносиньото небе, и от мъглата останаха само “бели парцали”, кацнали тук-там по околните височини. След като прехвърлихме един проход на около 3700 м височина, започнахме спускане надолу. И след няколко километра стигнахме до гледката към Джара.

Е, не беше “чак толкова” величествена. Тоест, красива беше, но пак Джара беше твърде далеч, за да можем да я видим как се извисява страховито (както се изразиха от хотела). Отново снимки, и после отново в колите. Шосето продължи да се спуска надолу и надолу, и скоро навлязохме в тесен пролом със стръмни склонове, обрасли с широколистни гори, тук-там със скали и сипеи. Там аз им казах ясно, че с безкрайните простори на тибетските степи вече се разделихме, няма да ги видим повече. Те чак тогава осъзнаха, че сме избързали да се връщаме назад, но беше твърде късно. Започнаха да съжаляват, казвайки, че тук изобщо вече не прилича на Тибет, а на нашите ниски планини и гори в Южен Китай. Така си и беше.
Скоро слязохме ниско, до около 1850 м височина, до град Данба (Danba, 丹巴), така че тук се усещаше отново лятната жега от ниското. Данба е един от градовете, в които живеят тибетците Нгяронг (Ngyarong). Те са доста различни от другите тибетци- както на външен вид, така и културно. Дори и езика им е различен. Всъщност другите тибетци не считат Нгяронг за част от тях, считат ги за друг етнос, обаче самите Нгяронг се считат за тибетци. Техните селища имат също така различна и уникална архитектура, по-скоро близка до тази на Чианг край Дзиуджайгоу- квадратни къщи, богато орнаментирани, с плоски покриви и четири “рога” на всеки от четирите ъгъла на покрива. Имат и “diaolou”- сгради-кули, пак плоски отгоре и с рогове, по-скоро наподобяващи комини, израстнали от земята.
Самия град Данба е известен със своя етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居）- едно от селата близо до града. Това село се счита за едно от най-красивите в цял Китай. Разположено е северно от Данба по стръмния склон над долината на река Даду. Този стръмен склон е покрит с широколистна гора и сред дърветата са разположени къщите и кулите на селото- обикновено раздалечени една от друга и разпръснати на различни нива по склона. Дотам се стига по един тесен асфалтиран път, който се изкачва с много серпентини нагоре и криволичи между къщите- до около 2200 м надморска височина.
И така, с колите се изкачихме до селото, избрахме една от къщите, където имаше ресторант и там спряхме за обяд. Докато приготвяха обяда, ние се разходиме край околните къщи и градини.





По принцип цялото село е много тихо- дотам автобуси не се изкачват, нито пък идват големи тълпи туристи, а само такива като нас- малки групи с малки автомобили. И наистина, освен нас, наоколо нямаше почти никой. Тишина и спокойствие. Чуваше се само вятъра и шума от листата на дърветата.
После обядвахме там. А Дзюн, която по принцип приличаше на тибетка в лицето, облече местна традиционна носия и така наистина заприлича на местна жителка.

Правихме си снимки, аз се разходих наоколо, и след около два часа тръгнахме отново на изток.
От Данба отново навлязохме в “първата вълна” на планините от Съчуански Тибет- веригата Чионг Лай (Qionglai, 邛崃）. Пътя продължаваше все по една долина, малко по малко изкачвайки се нагоре. Беше тясно шосе, на някои места разбито или в ремонт, и по него пътувахме около 4 часа. Накрая, привечер, пристигнахме до входа на долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), която се води една от трите основни долини на планината Четирите сестри (Mt Siguniang, 四姑娘山). Тази планина беше и последната ни дестинация от това пътуване.
Планината Четирите сестри е най-високата планина от веригата Чионг Лай. Наречена е така заради четири важни върха. Най-ниския е връх Голямата сестра (Daguniang, 大姑娘峰), висок 5025 м. Той е често посещаван от туристи. Макар и труден за изкачване, не изисква алпийско катерене. Втория връх е Втората сестра (Erguniang, 二姑娘峰), висок 5276 м. За изкачването му вече се изисква елементарна алпийска подготовка. Третия е връх Третата сестра (Sanguniang, 三姑娘峰), 5355 м- още по-труден. А четвъртия връх- връх Яомей (Yaomei, 幺妹峰) или “Малката сестра” е най-високия- 6250 м. Той е различен от първите три върха, видът му донякъде напомня Матерхорн или Ама Даблам- един наистина красив връх. Досега е изкачван успешно само два пъти. Всичко това, заедно с прекрасните иглолистни гори, дълбоки ледникови долини, езера и пасища, е причина тази планина да бъде наречена “Съчуанските алпи”.

Планината има три основни долини (всъщност откъм северната й страна има и други долини, но те са рядко посещавани)- долините Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), Changping (长坪沟) и Haizi (海子沟). Долината Двоен мост е разположена между два от основните ридове на планината, но не и под самите “четири сестри”, така че те не се виждат от нея. Тя е много добре “облагородена” с шосе и туристически автобуси, както и други удобства, съответно с най-висока входна такса (и съответно решихме да я пропуснем). Втората долина Чанпинг е може би най-красивата, с прекрасни иглолистни гори и невероятни гледки към “четирите сестри”, особено Яомей. А третата долина Хайдзъ е най-дивата- тя е от другата страна на “сестрите”.
И точно в подножието на планината, където и трите долини се събират, на около 3100 м височина, е градчето Рълонг- основната отправна точка за посещение на планината. Там се приближихме максимално близо до входовете на долините Чанпинг и Хайдзъ. В крайния квартал до входовете има доста малки хотели, доста от тях в традиционен архитектурен стил. Избрахме един от тях и там се настанихме.

Вечерта аз реших, че така и така сме напуснали истинския Тибет, поне сме стигнали до висока планина, на другия ден няма да следвам другите, а ще се опитам сам да се изкача поне до Голямата сестра. Оказа се, че това явно няма как да стане, понеже от хотела до върха (според местните) има около 8 часа изкачване, а после трябва да има и слизане, все пак. Все пак реших на другия ден да пробвам, пък докъдето стигна. Чан Вън Минг също реши да дойде с мен. Съответно отидохме в близкото магазинче да си купим това-онова за ядене и пиене за из пътя.
На следващия ден всички от групата, без мен и Чан Вън Минг, бяха решили да направят поход по долината Чанпинг. А ние двама- първо по билото, което разделя двете долини Чанпинг и Хайдзъ, и което е главното било, по което са наредени Четирите сестри (като за целта трябваше да влезем през входа на Хайдзъ). И когато стане време за връщане, да слезем към Хайдзъ, и оттам да се приберем вечерта.

Август 25
И така, станахме рано, и двамата тръгнахме към входа на Хайдзъ (планината е национален парк, и има платени входове за всички посетители- това разбира се не я прави “по-малко дива”, напротив, тя си остава сериозна планина)- той беше около 500 м встрани от билетния център за Чанпинг. Влязохме през входа, и на около 100 м по-нататък имаше коневръз, където местни Нгяронг тибетци правеха бизнес, водейки с конете си мързеливи туристи по главната пътека- а такива мързеливи туристи не липсваха. Ние обаче ги подминахме и тръгнахме по главната пътека, която беше и конна пътека.
Скоро се изкачихме и до билото, на около 3400 м височина, през една нискостеблена широколистна гора.

На това място по билото започваха обширни поляни, тук-там с малки нискостеблени широколистни гори- приличаха на нашите клекови “гори” в Рила и Пирин, само че бяха широколистни, и съответно не толкова трудно проходими.
Там, от билото, пътеката се разделяше. Левия разклон следваше билото, все нагоре, а десния вървеше водоравно по склона над Хайдзъ. По него вървяха и конете с мързеливите туристи и тибетците, които ги водеха. А ние тръгнахме нагоре.
Билната пътека не беше конна, и съответно беше по-тясна, криволичеща, с много разклонения, които се разделяха и пак се събираха. Гледката наоколо беше много красива.



Но времето изобщо не беше хубаво. Четирите сестри не се виждаха, бяха скрити в облаци и мъгли. Облаците се сгъстяваха и скоро не остана синьо небе над нас. На около 3650 м височина започна да ръми, а и вятъра започна да се усилва. После на около 3800 м започна да става и студено, и се наложи да си облечем якетата, заедно с дъждобраните. Нагоре малките гори ставаха все по-редки и по-ниски, всъщност бяха само алпийски широколистни храсти.



Към 3900 м височина вече валеше сериозно и духаше силен студен вятър. Все пак решихме да не се отказваме и продължихме да напредваме. Към 4000 м височина, където бяха и последните китки от храсти, намерихме едно място отстрани, където не духаше толкова, и там спряхме да обядваме. Все пак, докато обядвахме, дъждът почти спря, само ръмеше леко. Близките не толкова високи върхове ту се показваха, ту пак се скриваха в мъглата. Но Четирите сестри си оставаха скрити.
Оттук нагоре вече имаше само трева, алпийски пасища.
Дистанцията между мен и Чан Вън Минг се увеличи, даже често се скривахме един друг от поглед. Но все пак си носехме радиостанциите, да държим връзка за всеки случай. Първо аз, после и той, минахме през едно голямо стадо якове (на около 4250 м), които стояха неподвижно и ни гледаха някак си “мрачно”, като някои от мъжките пръхтяха и даже тръгнаха към мен. Но нищо повече. Отминах ги без проблем.



Билото ставаше все по-скалисто и назъбено, малките върхове по него все по-остри. Но все още вървяхме по трева, а не по камъни. Накрая обаче, към 4450 м, зад поредното “стъпало”, пред нас се откри един циркус откъм страната на Хайдзъ, и над него- огромна дълга скална стена.



Там изчаках Чан Вън Минг, той дойде и беше капнал от умора. Казах му да остане на едно равно място над циркуса и да ме изчака аз да се опитам да се изкача до поредния малък връх- вече беше ясно, че сме дотук, по-нагоре вече нямахме време да продължаваме, а и дъжда и вятъра отново започнаха да се засилват. Аз се качих докъм 4500 м, там почти не личеше вече никаква пътека, а и тревата беше разредена между камъните. И дотам. Трябваше да тръгнем надолу към Хайдзъ, защото беше вече следобед.
Слязохме по една стръмна пътечка долу в циркуса. Там имаше две пусти каменни къщи, или по-точно обори, и един стълб със знаме край тях.







Снимахме се и тръгнахме надолу. На по-долното стъпало пък имаше някакви стопански постройки. Минахме край тях, и някакъв човек излезе оттам и започна да ни вика от отсрещния склон да дойдем при него. И не искаше да каже защо, имал да ни каже нещо. Стори ни се съмнителен, и решихме да не му обръщаме внимание, продължихме надолу, а той си тръгна мърморейки недоволно.
Слизахме по малки пътечки през алпийските поляни. Вляво от нас се издигаше огромната скална стена на циркуса.



Пред нас се появиха някакви животни, подобни на огромни порове, така и не разбрах какви са, бяха страхливи и бързо се скриваха. Накрая стигнахме и до един нов обширен тревист склон, под който шумеше река Хайдзъ, на около 4150 м височина. Отсрещния склон над Хайдзъ беше по-образъл с гора, стръмен, с много малки потоци по него.



Ние скоро излязохме на горната конна пътека над реката, а после стигнахме и над езерото Голяма Хайдзъ- красиво ледниково езеро, в което реката се вливаше с много меандри.





Край него имаше някакви каменни постройки, и дим край тях- явно там имаше хора. Там напуснахме горната конна пътека и слязохме по стръмния склон, по треви, камъни, храсти и малки кални пътечки- до брега на езерото, на около 3920 м височина. Край брега беше долната конна пътека, по която смятахме да се върнем обратно.
Дъжда продължаваше да ръми слабо. Конната пътека беше трудна за ходене, подгизнала от кал, с много малки разклонения и неравности. Скоро навлязохме и в широколистна гора, която от време на време се разреждаше, имаше и поляни сред нея.
Двамата с Чан Вън Минг отново се раздалечихме един от друг. Той вървеше по един от “вариантите” на конната пътека, а аз по друг. По едно време “моят вариант” тръгна нагоре и аз реших да го зарежа, стори ми се съмнителен, би трябвало да слизаме надолу. Затова тръгнах по малки пътечки, все във вярната посока. Но те вече не бяха “варианти” на конната пътека, и се губеха в гората. Наложи се да се провирам през гората без пътека, което беше бавно и трудно, на всичко отгоре често трябваше да пресичам разни подгизнали вади и потоци- вече целия бях страшно кален и мокър. А упорития дъждец не преставаше да капе леко, въпреки че вече синьото небе прозираше и облаците се разреждаха. Най-тревожно обаче беше, че скоро щеше да се стъмни, а аз бях загубил конната пътека. Само знаех по сателитната карта къде се намирам, че съм по склона над Хайдзъ, но по сателитната карта пътеки не се виждаха, само тъмно петно от гора. Държахме връзка с радиостанциите. По едно време и Чан Вън Минг ми каза че е загубил пътеката... беше вече около 7 часа вечерта, а имахме още около 6 км ходене.
Все пак най-накрая и двамата се оправихме. Дъжда окончателно спря, и първо той, а после и аз, излязохме на конната пътека, като аз излязох някъде зад него. Той беше минал покрай един заслон. Скоро и аз минах покрай този заслон, на около 3700 м височина.
И изведнъж от заслона излезе момиче и започна да ме разпитва на английски. В първия момент си помислих, че е някаква служителка на парка, която искаше да ме провери дали имам входен билет. Оказа се обаче, че е японка, която е с приятеля си в заслона, и двамата са се загубили. Аз им показах на сателитната карта къде сме и колко още път ни остава, и те ме помолиха да ги взема с мен, и да ги заведа до изхода. Чан Вън Минг ни изчака, и малко по-нататък се събрахме заедно.
Четиримата вървяхме бързо. Скоро се стъмни напълно, и вече по тъмното стигнахме до мястото, където първоначало се разделяха конната пътека и билната пътека. Тук вече беше лесно. Заслизахме надолу по склона в гората. Сред дърветата прозираха светлините на Рълонг, и се чуваха колите на шосето, както и музики и веселби в заведенията долу.
Чан Вън Минг обаче се изгуби от поглед. Той вървеше най-отзад, и по едно време решил да мине напряко, без да се обади- аз само установих, че ходим трима, а не четирима. Все пак вече бяхме близо и нямаше опасности. Бързо слязох с японската двойка до долу, до паркинга от който бяхме тръгнали, и там те си тръгнаха с благодарности и поклони (характерно за японците), че съм ги “избавил” от изгубването в планината.
И така, аз се върнах в хотела. Но Чан Вън Минг още го нямаше, оказа се, че между него, в гората, и нашия хотел долу, има ограда. Затова беше принуден да се върне до конната пътека, и оттам да си излезе нормално през главния вход. Както и да е, половин час по-късно и той пристигна, и се насладихме на вкусен печен заек с бира, капнали от ходене, и целите в кал.

Август 26
И така, дойде и последния ден от нашето пътуване. Станахме рано и тръгнахме по пътя за Чънду. Щяхме да пресечем “първата вълна” от съчуанските тибетски планини, и да се спуснем отново в Съчуанската равнина, преодолявайки около 4000 м денивелация от горе на долу.
На изхода от Рълонг спряхме на една панорамна тераса, където имаше гледка към Четирите сестри (както и билото към тях, по което вървяхме предишния ден), а на самата тераса- сергии с дрънкулки, сувенири и вкусно сушено яково месо, с ароматни люти подправки. Трите по-ниски “Сестри” се видяха, но най-високата, “най-младата” и най-красивата- Яомей, така и не се показа, остана си скрита в облаците.

А ако времето беше ясно, гледката щеше да изглежда така:

Оттук продължихме по шосето нагоре към главния вододел на Чионг Лай, към прохода Баланг (Balang, 巴郎山口), който трябваше да прехвърлим, отвъд който щяхме да се спуснем в ниското. След около час изкачване нагоре стигнахме и до самия проход, на 4480 м височина. Тук се откриваха прекрасни гледки към върхове и долини, и ние си направихме снимки.





После продължихме надолу и спряхме на друга панорамна тераса, от която се откриваха гледки към източните разклонения на планината Баланг. Там също се снимахме- последни снимки на групата ни във високите планини.

След това плавно се “гмурнахме” в ниското- все по-ниско и по-ниско, около 3 часа надолу, основно по една долина. По пътя спряхме да обядваме, някъде на около 1900 м височина, и пак надолу и надолу. Накрая стигнахме и до една магистрала, която мина през няколко тунела, и след последния тунел пред нас се отвори равнината. Нямаше вече планини. Бяхме слезли на около 680 м височина, в ниско, в “цивилизацията” и лятната жега.
Спряхме в един град там, в началото на равнината- Дудзянйен (Dujiangyan, 都江堰), известен с древните си язовирни градежи, построени с цел регулиране на местната река и предпазване от наводнения. Той също имаше “старинен комплекс”, където се разходихме малко, но не повече от половин час. Бързахме да се приберем в Чънду и да върнем колите на фирмата, от която ги бяхме взели под наем.
И след около час и половина пристигнахме в Чънду. Първо в хотела близо до летището, разтоварихме багажа и оставихме хората да си почиват, а ние с Винсънт, жена му, Инг Инг и Ели отидохме в центъра на града да върнем колите и да пратим багажите с куриер до дома, да не ги мъкнем с нас. После отидохме в Куанджай (Широката и Тясната алея), където вечеряхме и се срещнахме и с другите от групата. С това същинската част от пътуването ни приключи. Оттук нататък вече предстоеше прибиране до нашия град в Гуандонг, всеки индивидуално.

Август 27-28
На другия ден сутринта аз, Инг Инг и Ели посетихме една местна християнска църква, където отново се срещнахме с нашия приятел Дасянг (“Слон”), а след това- с един наш познат американец, който се грижи за деца-сирачета в Чънду, както и в провинция Гуандонг, заедно със семейството си. И следобяд хванахме влака за дома- първо с обикновения влак до град Чангша, в провинция Хунан, където пристигнахме на другия ден, и по време на престоя ни за няколко часа там, пообиколихме из неговите забележителности. А вечерта хванахме и скоростния влак за нашия град в провинция Гуандонг, заедно с Винсънт, който също беше пристигнал в Чангша привечер. С това всичко приключи.
Предстоеше ни отново да си влезем в “нормалното” ежедневие, а също така и задължителното време за споделяне на снимки, филм, този пътепис, както и срещи с участниците в пътуванията.
Това време за мен все още продължава в момента, Но рано или късно ще отшуми, и започват новите планове за нови бъдещи пътувания. И те задължително ще включват както нашите планини, когато съм в България, така и Тибет отново. Но, както е писано в Библията (Притчи 16:1): “Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа”.